Няма заглавие..

Чух музика
и кръвта течеше по гърлото ми,
струните раздрани вибрираха,
вятърът свиреше в червата ми,
веждите се извиваха от напрежение и учудване,
слънцето се вмести в главата ми,
очите пулсираха в белите орбити
и не виждаха нищо освен звуци,
докато тъпанчетата ми
с гръм се разпукаха,
просвири в клетките нахлулата музика,
а после усетих как се разхвърчаха атомите,
и ме нямаше вече на едно място,
за да ви разкажа...

1976, Данила Стоянова

.........животът.......

ЖИВОТЪТ Е КРАТЪК
Михаил Жванецки

Животът е кратък. И трябва да можеш.
Трябва да можеш да си тръгнеш, когато
филмът е лош. Да захвърлиш лошата
книга. Да си тръгнеш от лошия човек. Те
са много - нещата, които не можеш да
захвърлиш. Дори от посредственост да си
тръгнеш. Много са. Времето е по-скъпо.
По-добре да се наспиш. По-добре да хапнеш.
По-добре да погледаш огън, дете, жена, вода.
Музиката стана враг на човека. Музиката
се натрапва, пъха се в ушите. През
стените. През тавана. През пода.
Вдишваш музиката и ударите на
синтезаторите. Ниските удрят в гърдите,
високите вибрират в пломбите.
Представлението не е толкова нагло, но
от него също не можеш да си тръгнеш.
Шъткат ти. Възмущават се. Спъват те.
Харесва им.
Компютърът е прилепчив, свети като
привидение, призовава като търговка на
пазара. Ровиш, търсиш, търсиш. Е,
намираш нещо, опитваш се да го
приспособиш, изхвърляш, отново ровиш,
намериш нещо, въртиш го в главата си,
въртиш-въртиш и го изхвърлиш. Общи
мисли. Общи приказки.
Не! Животът е кратък.
И само книгата е деликатна. Взимаш я
от етажерката. Прелистваш. Оставяш. В нея
няма наглост. Тя не прониква в тебе.
Стои си на етажерката, мълчи, чака кога
ще я вземат две топли ръце. И тя ще се
отвори. Ако беше така и с хората. Много
сме. Не можеш всички да прелистиш.
Дори един не можеш. Дори своя човек не
можеш. Себе си дори.
Животът е кратък. Нещо ще се отвори
само. За нещо ще установиш правило. За
останалото няма време. Законът е един:
тръгваш си. Захвърляш. Бягаш. Затваряш
или не отваряш! За да не му дадеш мига,
предназначен за друг.