Класика в рока (1 септември, 2009, Пловдив)

Това, че една голяма част от публиката на този концерт е дошла за да получи поредната доза Deep Purple едва ли учудва някого! Не казвам по – голямата, защото ми се иска да вярвам, че сме дошли тук заради Jon Lord, не заради легендарната група! Няма как да го отделим от нея и не само защото е неин основател и е подарил на света едни от най – прекрасните творби в хард рока, но той е и ‘Bouree’, и ‘The Sun Will Shine Again’, още... ‘Pictured Within’, ‘Wait a While’, ‘Burntwood’, ‘Say It’s All Right’, ‘Sarabande’ (последните три не ги чухме, както и още много, но...) или Windows – няма такова произведение!!!!!! Няма как за два часа да видим всичко, но и това което той поднася, е повече от мечтано!
„Трябваше да се съвзема след сърцебиенето, което предизвика дамата когато ми поднесе цветята преди малко...” (отново по памет цитирам, а и в превода дано не съм сгрешила много) казва беловласия музикант, когато отново е пред нас и предизвиква усмивки и аплодисменти /разбира се! :-))/.
Дали ‘Pictures Of Home’ е запазена марка на Deep Purple като откриваща концертите им (поне у нас, в Каварна началото е с друга, но в останалите три тя е първото парче) и дали е любимата на Jon Lord или на групата като цяло, признавам не знам. Но той вдига завесата на втората част на концерта (в която част имаме „класика в рока” и „класика в рока”) именно с нея! Началото на парчето, с интрото на оркестъра все още не предизвиква овации, но когато идва мига на ударните, както го знае цял свят, амфитеатъра е на крака и музиката е леко заглушена от виковете на публиката! След малко всички пеем в хор с Doogie White....хващам се за косите и изтръпнала не мога да се насладя на мига, в който Jon Lord с вълшебните си пръсти свири солото на Blackmore....до мен младежката част се възмущава от родните музиканти от група „Те” (един от тях не спира по време на целия концерт да прави това, но аз няма да коментирам тяхната изява, макар те да са част от това събитие за добро или лошо....)...Оркестъра е блестящ! Нашия оркестър...
Следват изпълнения, които хвърлят зрителите в емоции и преживявания, за които се говори все още и ще се говори! Поднесените (уникално при това!) Wait a While и The Sun Will Shine Again от красивата и крехка като порцеланова статуетка полякиня Kasia Łaska ме трогват до сълзи! Това момиче има разкошен глас, който не сравнявам с тези на Anni-Frid Lyngstad Fredriksson и Sam Brown и това би било грешка! Тя е тук за да изпее тези красиви песни така както тя ги усеща! Както казва един друг велик пианист и композитор, и поет – Ken Hensley – певеца трябва да пресъздаде думите на една песен, като вложи в тях цялата страст, която е вложил този който ги е писал! А тя го прави по великолепен начин, в съпровода на нашия оркестър и прекрасните фигури, които реди Jon Lord на рояла! „О, божествено красиво!” казвам на глас и съм на крака, след финалния акорд на Wait a While!
И до днес не спирам да се чудя на големите рок музиканти...техния поглед към Изтока – и Deep Purple, и още много групи често пъти са включвали източни мотиви в рок парчетата си. Това виждаме и в...” Това е Boureе” радвам се, когато чувам началото с ударните инструменти и един приятел до мен леко съжалява, че няма да чуем Sarabande...Изобщо не съжалявам, не спирам да си тактувам и леко да се поклащам в ритъм, и искам някой да ме ощипе..дали не сънувам?!?! Цялото ми същество ликува! Боже, благодаря Ти!!!!!
Само да вметна – тук разказвам без да спазвам реда на изпълненията, но мисля обяснимо е!
При всяко свое появяване на сцената или прибиране зад нея, Doogie White е посрещнат от публиката повече от радушно – особено от тези, дошла специално за частта рок. Той си заслужава аплодисментите отначало до край! След концерта с приятелите споделяме, че сме много приятно изненадани от неговото пеене, някой казва че не е очаквал подобно нещо, аз не съм се съмнявала или поне не от това, че пее здраво рок! Но...той пее великолепно, както партията на Gillan във Second Movement (нали…и тук няма сравнения, просто слушам чистия и дълбок глас на White), така и Pictured Within – много силна песен, много лична, както и целия албум!
'here be home...here be travellin'...here be thunder...here be blue...and Sometimes heaven and thoughts of wonder...the Miracle of children...a poet and a pilgrim kith and kin - pictured within
lose and win - pictured within'
Обещавам си да преведа текста на песента някой ден....
'The Telemann Experiment' – Той е на рояла, а оркестъра във вихъра си! Класика в рока :-), няма какво повече да кажа. Изсвирва (изживява музиката си!) всяка една нота по начин, който едва ли някой е очаквал от един 68 годишен мъж, с толкова енергия и младежки дух, чак не е за вярване! И като за последно..!!
Впрочем той прави това от самото начало – когато седи неподвижен пред органа и чака своя миг да се включи в произведението, а ръката му е отпусната върху инструмента..сякаш не е тук, а в друг свят; когато сяда на рояла и се движи в такт на музиката, повдига и сякаш рита с крак нещо /като някой нахакан ученик :-))/...когато редува тоновете на клавишните поклащайки се в познатата до болка поза от всичките му изпълнения на живо които сме гледали! Изпънат като струна пред Hammond–а, леко люшкай го...Хм...като хипнотизирана съм в тези мигове и не мога да повярвам, че това се случва пред очите ми!!!! С всяка своя фибра този гений изразява всичко което е събрал в Музиката , а аз не знам къде са ми очите, ушите...сърцето и душата ми се радват, плачат...страдат, веселят се!
След тържественото изпълнение на 'Gigue', Jon Lord се прегръща с почти всички музиканти на сцената, благодари им....Няма седнал човек в амфитеатъра, ръцете вече са изтръпнали от аплодисменти, ама кой ти гледа!
„Запомнете тези музиканти, това е ВАШИЯТ ОРКЕСТЪР!!!”!!!! Тези негови думи ми докарват сълзи, чувствам се адски горда! Нямам глас, нямам ръце, няма ме....разпиляна съм и знам, че трудно ще се събера!
След няколкоминутно шумно аплодиране и подсвирквания, Lord излиза на сцената заедно с диригента на оркестъра, който вече има вид на рокаджия. Облякъл е черна тениска от официалния мърчъндайзинг на музиканта, с надписи на гърба..датите от турнето му. Е, вече е ясно, че щенията рокаджийски ще бъдат задоволени!

Признавам си, че и аз се вълнувам! Когато споменава името на David Coverdale, става ясно дори на тия които не знаят английски език, какво точно ще последва!
Kasia Łaska и Doogie White правят дует на ‘Soldier Of Fortune’....този химн, публиката им приглася в пеенето и ....отново напират сълзи, лека усмивка се прокрадва на лицето ми, когато Jon свири солото на Blackmore! Опитвам се да си представя как се чувстват хората в този миг в тъмното – дали са щастливи, дали скришом бършат търкуланала се сълза, дали държат някого за ръка или в прегръдките си, натъжават ли се, сещайки се за някого....Все пак това е песен с която всички са се влюбвали или разлюбвали....
Малка групичка от публиката, успява да развали магията на вечерта с досадно пеене - искат си хората Black Night бе, и това е! – става ми неприятно. Обидно е някак заради този титан на сцената, ама нашенеца това си знае...
В момента в който Lord казва, че няма да си тръгне преди да ни изпее една песен (дали не се сещаме коя?), времето изведнъж спира!
В едно интервю той казва, че любимия му албум на Deep Purple е ‘Deep Purple In Rock’ (и на мен! дали защото това беше първата плоча, която имах, не знам...а първата тяхна песен която чух не беше от албума) и несъмнено е, че ще изсвири пред нас Златния блус, както я наричат навремето, та и до днес все още!!
Не чувам началото на ‘Child In Time’ – мощен рев от трибуните заглушава първите тонове и акордите от Hammond Organ-а не достигат до мен...За кратко обаче – след миг вече цялата виртуозност на тази вечна творба е пред нас! Гениалният творец разголва душата си с нея....
Наясно съм, че магията на песента в частта вълнуващ диалог между китарата и клавира няма да видим. Майсторския разговор между двамата големи – Jon Lord & Ritchie Blackmore – провеждан на фона на перфектни ударни и ненатрапчив когато е нужно бас, тази вечер липсва. Но изпълнението (и) на този химн в съпровод с пловдивските филхармоници е най – тържественото което някога съм виждала!
До такава степен, че настъпилата тишина, когато започва втората част и Jon удря клавишите, крещи...крещи от тишина и пред нас звучи....чувам партията на органа, както студийното изпълнение на парчето...Велико, само това мога да кажа! А всъщност - няма думи, които точно да опишат величието на този човек!
Няколко пъти излиза на сцената за да се поклони, да благодари, да ни благослови!
.........
С приятелите седим в едно заведение, преди да отпътуваме за столицата, май не ни се тръгва?! Трудно говорим за това на какво сме станали свидетели – тепърва предстои да разберем, да се осъзнаем. Не говорим за музиката на Jon Lord или на Deep Purple, нямаме сили за това, а и тя все още е там...витае около нас, в нас е, изпълнила е целия въздух!
Казвам „наздраве” на Милена, момичето, което ме упъти как да стигна до мечтата си..”Какво ще кажеш, как се чувстваш?”, пита ме с усмивка на уста. „Не знам как се чувствам...какво да ти кажа – току що прегърнах Мечтата си и тя мен!”
И още съм в тази прегръдка!