Спасение

С ЛИЦЕ КЪМ СТЕНАТА

С лице към стената застанал,
но не за разстрел,
а за размисъл.

***
Ако в чашите е малко виното,
ако във виното е малко гроздето,
ако на гроздето не му достига слънце –
защо е виното тогава?

Ако в очите не достига смях,
ако в смеха ни радост няма,
а в радостта ни не достига слънце –
защо ни е смехът тогава?

Ако в живота смисъл не достига
в смисъла надеждата е малко,
ако в надеждата ни няма слънце –
защо ни е живот тогава?

*
Животът –
продължителна въздишка,
която към края си
става ужасно мъчителна.


***
Да спиш и да не сънуваш.
Да си буден и да не мечтаеш.
Да си жив и да не обичаш.

*
Болката е солист
в оркестъра на тялото.

*
Бъдеще – огромна топка мека глина.
От нас зависи как ще я оформим.
Но вече взе да се втърдява.

*
Къде отиват хората,
които вече съм забравил?

*
Кое ли би било по – добре:

да съм премълчал всичко,
което съм ти казал

или

да съм ти казал всичко,
което съм премълчал?


****************
Малко преди тръгване
или малко след пристигане
един и същ един и същ
във мислите си все се скиташ
от себе си не можеш да избягаш
напразно в нищото
на своята душа дълбаеш
но само старите руини
покрити със праха на съжалението
изстиващи уви откриваш
и дълго крачиш
по изличилите се вече стъпки
и ехото на ехо минало
в ушите ти като че ли отеква
отдавна мъртви сенки
в краката ти се стелят
и стъпките ти заглушават
така е всеки път когато
се впускаш в бягство
наричайки го пътешествие
в капаните на свойто аз попадаш
и винаги един и същи си
малко след пристигане
или малко преди тръгване.

*
И казват
много жаден бил е Бог,
когато сътворил сълзата.

***
Думи
като паузи
между мълчанията.

Викове,
в които тишината
си поема дъх.
Светлина,
колкото едно
примигване на мрака.

Живот –
малко отклонение
от смъртта.

Стихове: Румен Попстоянов

Потънах в тези стихове, „думи като паузи”...в опит да се изгубя, май несъзнателно избягах, но те ме върнаха...Благодаря ти, Роко!