Пътуване

7 години без великолепната Блага Димитрова, любим автор, един от най - любимите ми! Няма да говоря за нейните творби, те Ми говорят! "Пътуване към себе си" - роман, който често препрочитам....


"Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата."

"— Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?
— Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си!"
"... Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?"

"— Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.
— Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.
— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство ..."


"— Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.
Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствувах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.

— Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — се отбранявах аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.
— Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:
— Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го пра хосва?
— Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.
Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:
— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето..."