Среща

СРЕЩА

Тя толкова дълго носеше доспехите си,
преди да се срещне с мен,
че аз вече бях останал гол и беззащитен.

Тя толкова старателно подбираше оръжията си,
преди да се изправим един срещу друг,
че аз вече бях изтръгнал ноктите си.

Тя толкова внимателно обмисляше стратегиите си,
преди да ме докосне,
че аз бях вече поразен.

Когато накрая дойде,
аз вече бях изваял обелиска на любовта си –
огромен, кристален, блестящ:
за да й го подаря, очаквах само една дума....

Но тя не я носеше в себе си.

Румен Попстоянов - Роко

Обърканите ми мисли ще видиш тук, нищо друго...но пък срещата си заслужаваше!

Не ща да си правя равносметка....а за такава пееше Георги Минчев (светла му памет!), но връщайки се назад...около 1 година и половина , си дадох сметка, че съм си изгубила времето...вместо да постигна нещо, отчитам че съм пропиляла толкова много време в нещо, което се оказа вятър и мъгла....

Дали защото престанах да вярвам, че я има, да я търся, я срещнах...И нали да имаме вяра? Съзнателно или не, дали я търсих, дали отидох при нея или тя дойде при мен? Изобщо трябва ли да я търси човек, нали уж я има, около нас е? Все това ни повтарят....

Срещнах я в един свят пълен с фалш (учудващо е, че успява да вирее в подобна среда!!)...свят, който приех за истински, в който влязох през малката пролука, която беше открехната...Нали когато някой ти затръшва врата, Бог ти отваря порти....Нещо подобно гласеше мъдростта, не гарантирам, че я цитирам дословно...Открехната беше, аз реших, че някой широко е отворил...сърцето си, душата си, очите си и ще ми показва, ще демонстрира, ще казва Истината. А то се оказа, че човешките очи са криви огледала (в случая заменям очи със сетива, но явно всичко е само нагледно, нищо смислено...) и не бива да се докарвам пред тях...А мислех, че ме четат и...приказката за „Око да види...” се потвърди на 150 %. Думи, думи.......Вятър и мъгла.
Аз отворих сетивата си за това което видях, приех го за достоверно. А то много бързо се срина, оказа се лустро. Колко сме слаби хората! Приказката за окото на пирата, на което хвърлили пръст, за да се затвори и да спре везната да се накланя на една страна, се оказа много вярна - една простичка думичка и проглеждаш! Всичко казано, облечено в гръмки слова се оказа едно нищо...Ако тези слова, успокояват нечия съвест, нека...

Та за моята среща.....Тя не говори много, даже рядко. Но както хубавата книга, когато я четеш и й вярваш, така и с нея, защото всичко което прави е много истинско...Не ми казва, че имам огромно значение за нея, което по никакъв начин не се рзбира, не използва клишета и високопарни фрази, опитвайки се да ме убеди в неща, кото знае, че не са истина, не парадира с това какво може да прави, просто го прави и не чака, не търси похвални слова...Не иска от мен да бъда резерва, не ме търси, когато е забравена, а когато е щастлива да ми покаже, че аз всъщност съм била една от навалицата...Присъствието й е постоянно, само с едно намигване, казва: „Ето ме, тук съм.” С две думи, само две думи и казва повече отколкото някой е изписал нейде в страници. И за какво, заради кого? Вероятно за да спи спокойно....
Казва, че се чувства виновна...виновна, че тя е добре, а аз страдам и в думите й личи чисто по детски, желание, ако може никой да не страда...Само веднъж ми протяга ръка и само веднъж казва, че тя винаги е подадена и когато имам нужда мога да я поема. Не ми подхвърля трохи, в образа на мили думи....лъжи...просто лъжи като теглиш чертата...
Не издига лозунги колко мрази лъжата, как не харесва двойнственността, а всъщност...Така де, крадеца винаги...нали знаеш? И за колко кратко време само разбираш, си проличава тази лъжовност....
Тя не прави фалшиви демонстрации в опити да впечатлява, не изпитва удоволствие от чуждата болка, не унижава – достойният пази най – вече достойнството на другите! Боже, като си помисля само...Тук многословието и красноречието се оказаха непознати, не се срещнаха (сблъскаха)...Joe Elliot пее When Love and Hate Collide – да, точно така и преди това казва ,че не може да спре болката, защото...нали след това е When....
Гледах на нещо като изключително, то се оказа изключително обикновено, а когато пред мен се яви нещо което ми се стори обикновено, то се оказа необикновено изключително!

Не знам дали е поредната грешка...Не знам дали е урока, поредния. Самата аз го казах, че ние сме на училище, в училището на живота всеки ден. Няма ли да мина най – накрая в по – горен клас? Пак ли ще трябва да мина на отсрещния бряг на реката...Не че не мога да плувам...но защо вече да не са спокойни водите?

Не искам повече да имам подобни срещи, пожелавам си това за следващата година, да нямам срещи „с погледи, скрити през рамото” (Щурците и тяхната вечна „Среща”). Не искам да ме "гледат" с „честни сини (може и друг цвят да бъдат, просто се сетих за този филм, в който тези очи не бяха честни, макар да не визирам всички хора със сини очи, защото...за мен всичко хубаво на този свят е синьо!....) очи”...Впрочем истината не е цветна, няма две лица, не говори много, тя се доказва, без да афишира, тя е просто ИСТИНА!